Саркофагът на капитана

Намерено е първото писмено доказателство, че римската колония Деултум е имала пристанище
Николай Шаранков

Новооткритият фрагмент от надпис, намерен южно от термите в Деултум, е парче от предната стена на варовиков саркофаг, върху която се четат три реда на гръцки език. Според шрифта надписът може да се датира през втората половина на II в. – началото на III в. сл. Хр. От текста са останали само тридесетина букви – на пръв поглед съвсем малко, но все пак достатъчно, за да разширят познанията ни за града. След сравнение с други надписи върху саркофази от Деултум и останалите градове в Тракия, текстът може да се възстанови така: „На подземните богове. [Аз, еди-кой си], корабопритежател, поставих този саркофаг [за еди-кого си]. Ако някой [дръзне да положи вътре друго тяло, ще плати еди-колко си денария глоба…].“

За съжаление не са оцелели имената нито на починалите, нито на човека, поръчал саркофага. Запазено е обаче нещо много по-важно – професията му: собственик или капитан на кораб (на гръцки naukleros). Така този малък фрагмент за пръв път ни дава категорично писмено доказателство, че Деултум е разполагал с пристанище и е бил възприеман като морски град – нещо, което досега само се предполагаше въз основа на изображенията на кораби и корабни носове, появяващи се върху монетите на града при императорите Максимин Тракиец, Гордиан III и Филип Араб. Впрочем по повод на тези монети дори са изказвани неоснователни съмнения, че изображенията са шаблонни и не отразяват реалната ситуация в града. За местоположението на пристанището на Деултум съществуват няколко различни предположения, но кое от тях е вярно, тепърва трябва да бъде потвърдено със сигурни археологически данни.

Друга важна особеност в надписа е употребата на старогръцки език. Въпреки че Деултум бил римска колония, латинският език не се наложил и бързо отстъпил пред гръцкия, който от векове бил проникнал в района. През III в. сл. Хр. единствено градските власти все още пишели по задължение на латински, но и те вече се справяли трудно с езика, а в официалните надписи и текстовете върху монетите на Деултум не само се чувствало силно гръцко влияние, но дори в латинската азбука се промъкнали отделни гръцки букви. Разбира се, за един капитан на кораб в Черно море нямало нищо по-естествено от това да ползва гръцки. Все пак, като белег за принадлежността си към римската колония той започва текста си с посвещението: „На подземните богове“, което не е типично за гръцките надписи, а представлява буквален гръцки превод на стандартната формула „Dis Manibus“, изписвана в горната част на латинските надгробни паметници.

Последните няколко букви, запазени върху фрагмента, представляват началото на обичайното предупреждение срещу оскверняване и преизползване на надгробното съоръжение. Саркофазите, издълбавани в огромни каменни блокове с дължина над 2 метра, били най-скъпите надгробни паметници, само най-заможните можели да си ги позволят. Това водело и до многобройни кражби – некрополите били отдалечени от градовете и за опитните крадци на паметници не било трудно да издебнат подходящ момент, да отмъкнат саркофага и да го предложат наново за продажба, след като изхвърлят останките на покойника. За да се предотвратят подобни кражби и злоупотреби, на предната стена на саркофазите подробно се записвало кой има право да бъде положен в тях, като тази привилегия често не била дори за цялото семейство, а само за определени членове на фамилията. Така върху друг саркофаг от Деултум четем: „Обявявам, че след моята смърт никой няма право да полага друго тяло в моя саркофаг“; на трети пък е съобщено, че е предназначен за семейството на Себастиан, а отдолу е добавено с различен шрифт, вероятно след разрастване на фамилията, „разрешавам тук да бъде положен и моят зет Бас“. Разбира се, един надпис би могъл лесно да се заличи или преправи, затова повечето хора регистрирали саркофазите си в градските общини или пред римските провинциални власти, които срещу определена такса се задължавали да следят за неприкосновеността им. За нарушителите се предвиждала значителна глоба  – обикновено между 3000 и 5000 денария, а за по-скъпи паметници и повече – и стойността ѝ се изписвала на видно място върху самия саркофаг. Част от тази сума била предвидена за онзи, който съобщи за кражбата, и това било силен стимул за гражданите да бъдат бдителни и да следят за неприкосновеността на надгробните паметници. Понякога собствениците на саркофазите не се задоволявали с бележката за глобата, а изписвали след нея и някое проклятие, така че злосторниците да бъдат застигнати не само от човешкото, а и от божественото правосъдие.

Но времената, в които хората можели да си позволят скъпи надгробни паметници, постепенно отминали безвъзвратно, Римската империя била разтърсвана от политически и икономически кризи, и гражданите трябвало да мислят не как да опазват гробовете на предците, а как сами да оцелеят в трудните времена, как да защитят града си от многобройните вражески нападения. Тази нужда била по-силна и от имперските закони, и дори от божието възмездие (а междувременно и старите богове били заменени с нов), така че всеки камък бил възприеман преди всичко като готов строителен материал, който може да бъде полезен при възстановяването и укрепяването на града. Ето защо всички надгробни паметници от римския Деултум – не само големите саркофази, но и далеч по-скромните надгробни плочи – са достигнали до нас под формата на правилно разрязани фрагменти, които откриваме не на оригиналните им места в извънградските некрополи, а вложени в стените на късноантичния град: паметта за мъртвите предци била погубена, но живият град оцелял.

Please follow and like us: